Народният съд продължава да разделя българското общество

Мащабен изследователски проект на група български историци връща паметта за хиляди хора, жертви на Народния съд, и останали дълго време извън обществения разговор.

Това са съдбите не само на познатите имена от политическия и интелектуален елит на България, а и на хиляди други обикновени хора, чиито животи са прекъснати или пречупени от репресивния апарат на комунистическия режим.

Проучванията разкриват както историите на съдените, така и кои са хората, произнасяли присъдите. Как се стига до тези архиви, какво разкриват документите и променят ли представите за мащаба и характера на Народния съд?

По тези въпроси разговаряме с проф. Мартин Иванов – историк и ръководител на проекта.

 
Как се роди идеята за този проект?

Това е продължение на моя книга, която излезе преди около две години и половина и е посветена на т.нар. „бивши хора“ – хората, които от гледна точка на комунистическия режим и неговия съд са били обявени за врагове.
И понеже Народният съд е може би най-добре документираният епизод на репресиите, които започват веднага след 9 септември и продължават до началото на 60-те години, реших, че тази част от историята е крайно време внимателно да бъде проучена от екип историци.

Много съм благодарен на колегите си от Софийския университет и Нов български университет, както и на Фонда за научни изследвания, който подкрепи проекта, че успяхме да насочим вниманието си в тази посока и вече сме доста напред. Все още не сме приключили със събирането на информация, но краят вече се вижда.

С какви източници работите? Какви трудности срещате при издирването на присъдите и обвинителните актове, които предполагам са разпръснати из архивите в цялата страна?

Такова беше и нашето очакване, но се оказа, че цялата документация по всички състави на Народния съд е била събрана в архива на МВР, а след 2015 г. е предадена на Държавна агенция „Архиви“. Така че всички присъди и обвинителни актове се намират там. Имаше малки липси, които успяхме да открием в архива на Министерството на правосъдието. В това отношение работата ни беше значително облекчена.

От друга страна обаче се роди идеята да установим и кои са били съдиите – хората, които са издавали тези присъди. Там вече информацията е изключително разпиляна. Успяхме да намерим част от нея в София, други – в архиви в Благоевград, и продължаваме да събираме данни и в тази посока.

Какво разкриват вашите проучвания за начина, по който е функционирал Народният съд?

Народният съд не е съд в смисъла, в който днес разбираме тази институция. Това са по-скоро народни трибунали, в които участват – с много малки изключения – хора без никаква правна култура.

Доколкото успяхме да установим, в около 90 процента от случаите „съдиите“ са били селяни, ученици, домакини, кръчмари – хора, които по някакъв начин са свързани с комунистическото движение или с левите земеделци, и които в голямата си част са били лично заинтересовани. От една страна те нямат необходимата правна култура, а от друга – това са активисти на комунистическото или лявото земеделско движение, хора с близки, пострадали в хода на нелегалната борба и партизанското движение.

Много подробна информация успяхме да намерим във Варна. Там беше запазена детайлна документация и се вижда, че в няколко от съставите от 15 съдии всички са били братя, сестри, майки и бащи на партизани, някои от които дори убити по време на партизанското движение.

За Благоевград ще дам пример, който вече сме разказвали неколкократно – за един от народните съдии, Евтим Пандурски, стар кадър на левицата на ВМРО, санданист от крилото на Яне Сандански. Неговият син става партизанин и е убит през 1941 или 1942 година. Самият Пандурски се оказва неграмотен – присъдите на Първи и Втори Горноджумайски състав са подписани с неговия палец. Това, че е пристрастен, неграмотен и правно необразован, не му е попречило да осъди над 200 души в двата състава, близо половината от които – на смърт.

Това звучи ужасяващо дори от днешната дистанция на времето. До каква степен очаквате проектът да промени представите за мащаба и характера на Народния съд?

Едва ли ще промени коренно отношението, но със сигурност ще предостави много по-плътна и конкретна информация. Досега, когато се говори за Народния съд, фокусът е основно върху централните състави – министрите, царските съветници, депутатите, културните дейци, някои генерали и журналисти.

Почти нищо обаче не се знае за хилядите хора, минали през съставите на Народния съд в страната. А повече от 80 процента от съдените са били именно в провинцията. Нашата основна задача е да съберем биографични данни за тези хора. Без амбицията да проучваме всеки конкретен казус, можем да съберем достатъчно информация, за да разкажем по-подробно кои са били те.

Цялата информация публикувате в сайт. Към кого е насочен той?

Сайтът narodensud.bg е насочен към роднините и наследниците, но далеч не само към тях. Почти всеки ден отговарям на няколко запитвания, които постъпват чрез платформата.

При това ние все още сме публикували сравнително малка част от информацията – работата по близо две трети от съставите на Народния съд тепърва предстои да бъде завършена. В момента са публикувани само седем области от Източна България. Очакваме съвсем скоро да излезе и Благоевградска област, както и още материали от Северна България.

Срещате ли съпротива, мълчание или чувствителност около темата?

Обществото все още не е реагирало активно на конкретния ни проект, но няма как да си кривим душата – у нас съществуват две диаметрално противоположни гледни точки, често мотивирани от наследени представи, предадени на внуци и правнуци.

Трябва ясно да се каже, че в Народния съд не са съдени само „ангели“. Част от хората, минали през него, не са били изцяло невинни. Има немалко случаи, при които по обвинение са извършвани чудовищни изтезания и престъпления – неща, които и днес ни карат да изтръпваме. Днес не можем да преценим доколко всички обвинения са били верни, но не можем и да изключим, че част от тях – може би немалка – са били напълно основателни.

Народният съд безспорно разделя обществото ни. Смисълът на този проект обаче е да ни помогне да излезем отвъд директните противопоставяния и някак си да се смирим. Темата за Народния съд непрекъснато се „претопля“ от различни политически сили, а съвсем неотдавна дори имаше призиви за нов Народен съд.

Нашата цел е да покажем, че когато се отвори кутията на Пандора, няма никаква гаранция, че дори най-гръмогласните привърженици на подобни идеи или онези, които мълчаливо не вземат страна, няма да се окажат жертви на подобна вендета. В немалка част от случаите, наред с хора, извършили тежки престъпления, е имало завистливи съседи, познати или роднини, които са се възползвали от конкретната политическа ситуация.

Две трети от документалния масив – над 1500 папки, са доноси. Народният съд всъщност е работил по доноси. И въпросът е: каква е гаранцията, че ако днес отново се отвори вратата към подобен съд, няма да потекат същите процеси – този път от внуците и правнуците на онези, минали през събитията от 1944–1945 година?

Може да чуете разговора на Мария Благоева с проф. Мартин Иванов в прикачения файл.